Най-ранните факти за употребата на масажни техники в Китай датират от преди повече от 5000 години. Любопитно е, че в Египет почти в същият период в папируса на Еберс и по стените на древна гробница също присъстват данни за подобни методики /фиг.1/. 

По време на тази епоха сведения за масажа намираме и в древноиндийските веди, където по-късно и по-подробно различните видове масаж са събрани в „Аюрведа“ - 1800 година преди Христа /данни за историческото начало на Аюрведа сочат – 5 – 6000 г. пр. Христа/. Впечатляващото е, че всички тези методи са присъствали, като своего рода ритуал, при свещенослужителите. Следователно масажите по това време в света са били привилегия на определени кръгове и касти и са ги изпълнявали хора с шаманистки или друг вид религиозни обвързаности. Друг е въпросът дали тези „първи масажисти“ са открили целебното значение на точките, изучавайки постепенно и подробно методиките за въздействие върху човешкото тяло и начинът му на реакция след определени видове третиране.

Нормално е да допуснем, че в началото тези „ритуални“ техники не са били достояние за обикновените хора. Предполагам, че по-късно в древния Китай иглотерапията и акупресурата стават по-широко достъпни за простолюдието. Това може би е произтекло от необходимостта за „експериментиране“ на тези методики върху немалък кръг от болни с различни заболявания. За необходимостта от „пушечно месо“ ни говори една древна индийска легенда. В нея се разказва за индийски принц, който изучавал начините за атака и защита при различните видове животни, както и слабите им места, по които се нанасят смъртоносните удари. В последствие принцът умъртвил около хиляда свои роби с игла или с удари, търсейки специалните точки за елиминиране на противника. Според мен, ако в това сказание има истина, то ще е в основата на така известното ни Конфу и то - с отправна точка за основаването му – Индия. Проблемът е че в Индиийската история нямаме достатъчно данни за развитието на акупунктура, У шу или чи гун, които в Китай имат няколкохилядолетна история. Единствената възможност е странстващи китайски или индийски монаси да са се “добрали” по “някаква случайност” до практиките на индийският принц и да са го пренесли в Китай. Това не умаложава самостоятелното развитие на бойните тейники в най-многолюдната азиатска страна.

Факт е обаче, че възникването на конфу е свързано точно с появата на индийския монах Бодхидхарма. Преди него друг негов съотечественик  Батоу /на китайски означава Буда/ основава и става първият игумен на манастира Шаолин през 495 г. с императорски указ. По исторически данни той за първи път въвежда и Зен /Чан/ будизма в Китай и чрез своите проповеди придобива огромна популярност. Всъщност в основата на създадените в манастира бойни изкуства е Бодхидхарма или както в Китай е популярен с името Да Мо.

Той наследява игуменското място от Батоу през 527 г. Именно от него манастира се превръща в това в което и до наши дни. В началото той въвежда традиционната за Индия медитация – “съзерцаване в стената”/дзуо чан/, но след известно време разбира, че това довежда монасите до телесни увреди от застоялият начин живот. В следствие на това той развива редица техники и упражнения, както и заимства такива от древните традиции на чи гун и у шу създавайки началото на шаолинският вид бойни изкуства с цел да укрепи здравословният статус на послушниците си. За “индийската връзка говорят и пагодите и стелити с древнойндийски текстове.

 След Да Мо в Шаолин са създадени още над двеста бойни стилове. Въпросът е дали при придобиването на бойните умения свързани с познаването на нервните центрове за удар, да не се е зародила и акупресурата. За това ни говори една друга история свързана с големия майстор на Тай-Дзи - Чън Манчин.

След спечелването на един голям турнир майсторът се отнесъл пренебрежително към някои от старите учители, представители на други школи. Въпреки това един от тях го поздравил за победата, като го „потупал“ по рамото. Още на другият ден състоянието на Чън Манчин се влошило. Тогава той се досетил, че му е приложено Тиен-Съю /изкуството на смъртоносното докосване/ и бързо се върнал при старият майстор, за да му поднесе своите извинения и да получи помощта му, за да се възстанови. Според думите на майстора, ако той бил закъснял с още два дни, щял да бъде мъртъв. След това той го възстановил с точков масаж и с билколечение.

Познанията за точките, за тяхното действие и местонахождение са били добре познати на старите учители по Тай-Дзи. С едно докосване или удар те са могли да регулират настъпването на смъртта от 3 дни до една година и то с точност до часа и до деня на нейното настъпване.

Тази апокрифна история ни говори за знанията на учителите в бойните изуства, за наличието на виталните центрове и за тънкостите в тяхното използване.

Дори изпитът на монасите бойци е бил свързан с точните удари по тялото. Самите „модели“, върху които са се упражнявали, са били направени с издълбани отвори, отговарящи на тези центрове. По-напредналите са показвали своето майсторство дори и върху облечени кукли, попадайки с голяма точност в подлежащите под дрехите пунктове. Фигури са били правени от метал или дърво /фиг.2/. С по-голяма популярност е статуята от бронз на даосът Чжан Санфен с нанесени върху нея около 300 акупресурни точки, която се е намирала в един от манастирите на Удан, занимаващ се с бойни изкуства.  

 

 

Фиг.2 Бронзова фигура от 1443 година.

Други автори твърдят, че познанието за виталните центрове в бойните изкуства е въведено през 803 г. от китайският лекар Тао Хенян. Той е създател на така наречения стил в У-Шу – Тиен-Сюъ-Цюан-Шу /Юмручното изкуство за пипане на нервните центрове/. Тази техника произлиза от най-смъртоносния стил в У-Шу – Тиен-Сюъ, за който споменах по-горе. От нея разбираме, че познанията за точките идват много преди появата на Тао Хенян. Можем само да предположим, че с неговия принос той е подпомогнал не само за бойното приложение на тези точки, но и за терапевтичното им усвояване от бойците, обучавани в този стил. Ползвайки голяма част от тези точки, древните майстори са можели не само да обезвреждат или да убиват враговете си, но и да ги лекуват. От тук лесно можем да предположим, че от удара до притискането пътят е много кратък. Освен това ударните похвати са част от китайския масаж. Друг факт, който предизвиква интерес е, че на древно-кантонийски китайският масаж се е наричал – Ан-мо - първата сричка – „преса-притискам” и втората - „удар”. В древността тази техника се е извършвала главно върху косата и скалпа на пациента.

От казаното дотук можем да предположим, че началото на акупресурата е свързано с възникването на бойнните изкуства, а иглотерапията е като негово следствие. Всъщност, първите данни за лечение чрез натиск намираме в древната китайска книга „Конг-Фу“ - 3000 г. преди Христа. В нея освен другите натурфилософски виждания са описани и основните принципи на умението да се въздейства върху определени центрове и точки.

Все пак до тук трудно можем да предположим кога е започнала акупунктурата и кога акупресурата и дали те имат връзка с различните масажни техники, като общо начало. Аз мисля, че те преливат една в друга и имат някаква логична последователност.

Нека да видим от къде идват легендите за началото на иглотерапията в Китай. Бях чел някъде, че е свързана с мъж, който се е наранил със стрела и се е възстановил от много тежка болест. Другата е свързана със селянин, който се е ударил с мотика в крака, докато е работел на полето. Същият е страдал от тежка мигрена и в последствие, също е оздравял. Разбира се, това са само легенди и въпреки че във всяка от тях може да има и капка истина, аз съм настроен да се осланям на логиката.

По същото време, когато простолюдието в Китай „се е наранявало с различни предмети“, лечението на различните заболявания е било приоритет на свещенослужителите и на шаманите. В основата на тяхното лечение е стояла така наречената Ву-магия, а методиките за излекуване от болестите са били свързани с прогонването на злите духове и на демоните от тялото на пациентите. Основният начин, чрез който са го правили, е бил като събирали тълпи от хора, които с копия или с други остри оръжия са мушкали около болният или около мястото, в което той е живеел. Предполагам, че някои от лечителите са прибягвали и до директни пробождания, които по-късно може би са прераснали и в целенасочено убождане с цел терапия до възникването на самата иглотерапия. За това говори и трактатът на Сун Симияо / 581- 682/, - „Кианжин Ю Фан“ /Важни рецепти, които струват 1000 златни пари/. В него той споменава и за 13 важни точки, използвани специално за лекуването от демони. Самият Симияо е живял по времето на династията Суи и е бил будист, което още по-ясно дава представа за индийското влияние в тогавашен Китай.

Първите исторически сведения за началото на иглотерапията варират в твърде голям диапазон – между 4000 и 8000 години пр. н. е. Всъщност, това са находки от каменни и костни игли с предполагаем произход в този период от време /фиг.3/.

 

 

Фиг.3 Каменни и костни игли от преди няколко хиляди години, намерени в Китай.

Някои източници свързат първите писмени данни с книгата на Пиен Чуе - „Неи Чинг“ /4000 г. пр. н. е./, която е била съставена от 34 тома. В нея се е обобщавала практиката на акупунктурната терапия. Независимо от тези сведения, с най-голямо значение, като исторически данни за началото на акупунктурата е книгата „Хуанди Нейдзин Сувън Линшу“. В някои източници я споменават още, като „Ба Шъ И Нандзин“ или в превод - „Тракат за осемдесетте и една трудности“ /3000 г. пр. н. е./- /фиг.4/. В основата на този трактат е диалогът между Жълтият император и лечителят Ки Бо. 

Фиг.4 Книгата „Ба Шъ И Нандзин”.

Най-вече във втората й част „Лин шу“ / Духовни проблеми/, е описано терапевтичното въздействие на иглотерапията. Всъщност, това не е само една от първите книги, в която се говори за иглотерапията, но е и първото класическо произведение на китайската медицина. В нея за първи път се описват и наличието на 700 точки. По-късно в книгата „Цзя и Дзин“ на Хуан Фуми / 215 – 282 г./ те са редуцирани на 649. До днес са описани 1500, от които 670 са меридианни, 543 са извънмеридианни, 458 са „новооткрити“ и около 200 са точките, разположени по ушите. В момента съгласно международната класификация, те са 365, колкото са дните в годината.  

От всичко това можем да направим малка, но по-реална съпоставка:

1.     Като начало, масажите са били приоритет на свещенослужителите и са се правили, като своего рода ритуали. Разбира се, по-късно те прерастват и във вид терапия и стават достояние до царските дворове и от там до обикновеното население. От тях реално е можело също да започне пресурната терапия, като част от масажа.

2.     Друга версия би изглеждала така: В манастирите се зараждат и бойните изкуства, а те са свързани с познания за важните центрове и точки, разположени по тялото. Съвсем „уместно“ е и двете методики, като пресурен натиск или убождане, да са се появили като допълващи се или произлизащи едно от друго направления.

3.     Първите свещенослужители също са използвали различни видове похвати като гонене на духове с остри предмети, билки и кой знае какви още масажни, притискащи техники или други средства за лечение на болните. Те също могат да бъдат основоположници на АП.

Всъщност, ако обобщим резултатите, кръгът от исторически данни би могъл да се стесни до един определен период, в който се е появила АП терапия като една логическа последователност от събития и исторически закономерности.

Всички тези методики са започнали да се упражняват и развиват до голяма степен от свещенослужителите. Като исторически данни масъжът „води“ и предхожда другите две техники, но те по един или друг начин имат връзка с него. За това ни говорят и предшестващите масажни похвати в китайската акупресура, преди въздействието върху точките. Друго обстоятелство е фактът, че мнозинството от иглотерапевтите първо палпират и изследват търсената точка, след което поставят иглата в нея. Това ни дава възможност точно да определим местонахождението на нужният ни витален център, а от друга страна, с натиска ние леко травмираме мястото и понижаваме прага на болката от последващото убождане. Можем да допуснем, че тук някъде те са се разделили и са се обособили като две отделни направления - акупунктура и акупресура. Както споменах по-горе при първата пресурният натиск се  е запазил, докато при втората, основен е притискащият метод. За възникването й можем само да приемем, че като техника, тя е много по-безболезнена, безкръвна, неинвазивна и общодостъпна. Друг е въпросът дали първият акупресурист не е предпочел тази методика, поради трудностите за боравене с иглите или е предпочел възможността да бъде първи в едно ново направление. Съществува и обратният момент. При положение, че в началото е бил водещ пресурният натиск, някой от „терапевтите“ да се е „изявил“ с възможностите на иглата. Каквото и да е било в началото, едно е ясно, че двете имат общо начало. За това говорят и хронологичните данни. И двете произведения - и „Конг фу“, и „ Хуанди Нейндзин“ водят началото си от преди 3000 години. И двете техники имат много добър лечебен ефект и ненапразно са водещи терапевтични методики в традиционната китайска медицина. Тяхното значение за въздействието върху много заболявания има отзвук, не само в исторически аспект, но заема и достойно място в съвременната терапия, не само в Китай, но и по целият свят.

Като практикуващ стандартен лекар и като приемник на нестандартните медицински похвати, аз не намирам проблем в тяхното съвместно приложение и с другите медицински направления. Дори много повече. Смятам, че това е една нова необходимост в развитието на съвременната медицина. Тяхното приложение е и един нов холистичен поглед върху здравето и благополучието на пациентите. Така, изучавайки основите на Китайската философия за жизнената енергия, за Ин и Ян и петте елемента, ние няма да се отнасяме към състоянието на болните само според даден симптом, синдром или болестна изява, а ще разглеждаме лечението и здравният статус на човека като една незаменима цялост на тялото, ума и душата.

Общото между двете методики е, че чрез третирането на определени, болестно проявени места по тялото на пациента, ние премахваме наличните блокажи, като отваряме пътя за протичане на жизнената енергия по китайските канали. Последната е тази, която „вдъхва“ живот на кръвта и на нервните проводящи пътища. Образно можем да представим човешкото тяло като поле, по което протичат множество напоителни канали. Болестите са като наноси, които запушват определени канали и не дават на водата да достигне и да напои подлежащите надолу площи. Това рано или късно ще доведе до изсъхване на земята и на културите, засяти върху нея. Пресурата върху болните места е като един вид разпробиване на наносните струпвания в каналите и провеждане на водата до засъхналите участъци.

Друг важен момент е нуждата в организма да се поддържа равновесието между двете изначални енергии – Ян, мъжката и положителна енергия и Ин, женската и отрицателна енергия. Балансът между двете е като минусът и плюсът в ел. уредите. Ако е нарушен балансът между тях, няма да може да се осъществи контакт, а оттам и да се задейства даден апарат или, аналогично в човешкият организъм, функциите на даден орган. Знам, че за много хора това ще прозвучи твърде опростено, но за правилното изпълнение на акупресурата са нужни задълбочени знания, рутина и опит. А за да я използваме без съмнения и задръжки е необходимо да знаем какви са нейните функционални въздействия и на какво се дължи нейният лечебен ефект.

Източник: РЪКОВОДСТВО ПО ПРАКТИЧНА АКУПРЕСУРА И КИТАЙСКИ МАСАЖ - д-р Димитър Арнаудов